Изследователска програма (2021-2023) на Център за академични изследвания, София (България), финансирана от фондация “Гети” като част от инициативата Connecting Art Histories.
СТРУКТУРА
Програмата се състои от поредица конференции и пролетни училища, които ще се провеждат в три столици от региона (София, Букурещ и Атина) в продължение на три години. Цялостната структура има идеята да предостави възможност за нови взаимодействия между учени от региона; като се има предвид настоящото състояние на дисциплината на местно ниво (силното пристрастие към „Запада“, пренебрегващо вътрешнорегионалното сътрудничество), не е рядкост археолозите и изкуствоведите, работещи през една национална граница, никога да не са взаимодействали в рамките на общ академичен изследователски проект. Двете конференции и трите пролетни училища, предлагани от нашата програма, са конструирани именно с целта в региона да се създадат нови академични мрежи, както междунационални, така и междупоколенически:
- Откриваща конференция: Поглед към Югоизточна Европа: регионалната археология в търсене на жизнеспособно бъдеще, април 2021 г. (онлайн) Публикации Видео галерия
- Първо пролетно училище: Влиянието на политическото върху археологическите изследвания, април 2021 г. (онлайн) Публикации Видео галерия
- Второ пролетно училище: Местни интердисциплинарни практики, май 2022 г. (Букурещ); Публикации
- Трето пролетно училище: Дискусии за опазването на археологическото и културно наследство, април 2023 г. (София) Галерия
- Заключителна конференция: Локалното и глобалното при изграждането на знания в областта на археологията и историята на изкуството: поглед от Югоизточна Европа и отвъд, ноември 2023 г. (Атина).
Всяко пролетно училище (с продължителност от пет до шест дни) ще се състои от сегмент лекции от утвърдени учени, еднодневен семинар по конкретната тема на училището, колоквиум, подготвен от младши учени, и един или два дни посещения на археологически обекти. Младшите участници във всяко училище ще бъдат избирани чрез открит конкурс.
Програмата се координира от Център за академични изследвания (CAS) в сътрудничество с д-р Георге Александру Никулеску (Археологически институт „Василе Първан“ при Румънската академия на науките, Букурещ) и проф. Димитрис Планцос (Катедра по История и археология, Национален университет Каподистрия – Атина), които са директори на програмата. Тя е финансирана от фондация “Гети”, като част от инициативата Connecting Art Histories.
ЦЕЛИ
Замисълът на тази програма е да изследва как археологията създава знание в Югоизточна Европа (Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Гърция, Кипър, Косово, Черна гора, Северна Македония, Румъния, Сърбия, Словения и турската провинция Източна Тракия) с оглед на особеностите на местните изследователски традиции и връзките им с изследователските подходи на други дисциплини, особено с историята на изкуството. Надяваме се да получим по-голяма яснота по въпроса защо културно-историческият начин на мислене за миналото остава доминиращ в нашия регион, както и да насърчим многообразието и плурализма чрез изследване на идеите, залегнали в основата на местните изследователски практики, тяхната история и поддържащите ги фактори. Искаме също да разберем как се преценява кое е полезна новост – едно такова изследване би имало по-добри шансове за успех, ако се провежда чрез непрестанно сравнение на българската с други традиции в археологическите изследвания.
В основата на културно-историческата археология е вярването, че историческото време се определя от „археологически култури“, представляващи отделни етнически цялости в унисон с националистическото въображение. Създаден в края на 19в., културно-историческият модел е повлиян от националистически програми, които разглеждат съвременните нации като продължение и развитие на древни културни цялости и етнически компактно население. Археологията добива първостепенно значение за документирането на тази приемственост. Това отчасти се дължи на оскъдните писмени източници, но най-вече на факта, че осезаемостта на археологическия запис и неговото въздействие върху общественото въображение се оказват по-убедителни от писмените извори. За националните държави в Югоизточна Европа, по-специално Гърция и Кипър, Турция, България, Румъния, Албания и Сърбия, националната идентичност се възприема като изначална онтология, чиято историческа валидност е документирана – и наистина доказана – чрез материала, предоставян от археологическите находки. В този вид археология, терминът „култура” – употребяван във връзка с множество праисторически явления, като започнем от палеолита, както и във връзка с древните гърци и римляни, средновековните народи, а и модерните явления, за които националното (квалифициращо културата на „мнозинствата“) изглежда противоположно на етническото (квалифициращо културата на „малцинствата“) – се схваща като цялостно, диахронично и непрекъснато явление, биологично дефинирана цялост, свързваща древното (и подходящо славно) минало с нейното настояще.
Устойчивостта на културно-историческите репрезентации има важни последици за концептуализацията на културното наследство, особено по отношение на археологическия му компонент, който е изграден от артефакти, изложени в стотици музеи и археологически обекти (някои от тях добре познати и популярни за туристите) и използвани за изграждането на едно обществено познание за миналото, в което възприетият от държавата и подкрепян от нея дискурс за културното наследство бива възпроизвеждан и от археолозите.