Поредицата от публични лекции на ЦАИ се възобновява и ще стартира единадесети цикъл от публични лекции в рамките на програмите Advanced Academia и българо-швейцарските стипендии за млади български учени, като ще се провеждат всяка втора сряда (от 2 ноември 2022 г.) от 17:30 ч. в Американския център на Столична библиотека, пл. “Славейков” 4А. Заповядайте да посетите лекциите на младшите и старшите български стипендианти за академичната 2021-2022 г.
За да открием тазгодишния цикъл лекции, имаме удоволствието да обявим лекцията на д-р Евлоги Станчев, който ще представи следната тема:
Кримските татари в североизточна България: преживявания на диаспората като форма на адаптация
2 ноември 2022 г. (сряда) от 17:30 ч.
Американски Център на Столична библиотека, пл. “Славейков” 4А.
Резюме:
Кримските татари в България представляват малобройна тюркоезична, преобладаващо мюсюлманска общност, населяваща няколко селища в североизточната част на страната. Въпреки че съществуват достатъчно исторически сведения за наличието на спорадични татарски поселения по българските земи още от периода на Средновековието, днешната татарска общност в региона е резултат от няколко по-късни преселнически вълни от Кримския полуостров и неговия северен хинтерланд. Основната от тях – и най-отчетливо присъстваща в колективната памет на съвременните татари – е тази по време на и след Кримската война (1853 – 1856), съпроводена от масови миграции на мюсюлманско население от Руската империя към балканските и малоазийски територии на тогавашната Османска империя. Макар и обект на сравнително малък брой проучвания до момента, местната кримскотатарска общност провокира значителен научен интерес не само по отношение на своето историческо развитие и културна динамика, но също и поради обстоятелството, че предлага пример за специфичния преход от предмодерен тип колективна идентичност към модерен и съвременен национален и дори глобален контекст.
Последното национално преброяване, от което разполагаме с подробна информация (2011 г.), показва, че едва 1,367 души в България посочват „татарски“ като свой майчин език. Поради това свое ограничено демографско присъствие татарската общност неизбежно попада в ситуация на нарастваща културна изолация и дори маргинализация. Причините за това състояние обаче далеч не са само от демографски характер. На практика от самата си поява по българските земи в средата на XIX век, кримските имигранти се озовават в преобладаващо турска етническа среда. Вследствие на езиковата и религиозна близост кримските татари попадат под силно турско влияние, в резултат на което сред тях започва устойчив процес на културна асимилация (т.е. турцизация), продължаващ и до днес. Това е също така една от основните причини сред тази общност да не се формира достатъчно влиятелен културен елит, чрез който да бъде поддържан и възпроизвеждан официален разказ за собствената идентичност. Друг значителен фактор за постепенната турцизация е периодът на комунизма, когато татарите, също както и местните турци, попадат под ударите на тоталитарната държава и нейния натиск за форсирана модернизация, което допълнително допринася за сближаването между двете малцинствени общности.
Своеобразна реакция на тази продължителна асимилация и произтичащата от нея културна „анонимност“ представляват различни практики и инициативи от страна на общността след 1989 г., които имат за цел да бъде компенсирана липсата на собствен исторически (и етнически) наратив. Важен и интересен момент от този процес е разпространението на колективни представи за обхващащата различни съвременни държави кримскотатарска диаспора, с която местната малобройна общност би могла да търси отъждествяване. Преживяването на тази „диаспорална идентичност“ може да бъде проследено в няколко различни аспекта, понякога нямащи пряка връзка помежду си. От една страна, идеите за „етническо родство“ и поддържането на контакти със „събратя“ зад граница са съзнателно активизирани в обозначения период и се оказват прерогатив на новосформирания културен елит на групата в условията на т.нар. „етническо възраждане“ или това, което Пиер Нора с основание нарича „демократизация на историята“. От друга страна обаче, представи за по-широко етническо пространство се откриват и като основополагащ мотив в историческата памет на тукашните кримски татари и се изразяват във възпроизвежданите през поколенията наративи за Крим като „прародина“, „земя на предците“, където според местните и до днес живее ядрото на тази общност. Макар че поради причини от контекстуално естество татарите в България поддържат най-активни връзки с тези в съседна Румъния, за много местни респонденти тъкмо татарите в Крим представляват най-близките родственици, с които се търси всеки възможен повод за контакт.
Избрани публикации:
- Stanchev, E. (2022). Muslim Identities in Post-Communist Bulgaria: Turks and Tatars. – In: Yemelianova, G., E. Račius (eds.). Muslims of Post-Communist Eurasia. London and New York: Routledge, pp. 321–338.
- Станчев, Евл. (2022). Волжкобългарската идентичност в Средното Поволжие в предмодерната епоха. – В: Георгиева, Т. (съст.). Русия между Изтока и Запада: политика, идеология, дипломация: Сборник в чест на доц. Димитър Вечев. София: УИ „Св. Климент Охридски“, с. 307–328.
- Станчев, Евл. (2019). Перспективи на татарския сепаратизъм в руски исторически контекст. – В: Калинова, Евг. (съст.). С поглед към Света и България: Сборник в памет на проф. д-р Костадин Грозев. София: УИ „Св. Климент Охридски”, с. 205–240.
- Станчев, Евл. (2019). Гайнетдин Ахмаров в контексте интерпретирования Волжской Булгарии в современной болгарской историографии. Историческая этнология, т.4, №1, с. 65–84.